Институционалната система на ЕС е изградена на базата на сложното взаимодействие между наднационалния и междуправителствения подход в европейския интеграционен процес.

Европейските общности са отворени организации и учредителните им договори предвиждат възможност за присъединяване на нови държави-членки.

Съветът на Европа е политическа регионална междуправителствена организация, създадена на 5 май 1949 г. от 10 държави (Белгия, Дания, Франция, Ирландия, Италия, Люксембург, Норвегия, Холандия, Великобритания и Швеция).

За разлика от унитарната държава, ЕО няма суверенитет и не разполага с обща компетентност по всички въпроси, които са обект на правно регулиране в една държава;

държавите-членки създават помежду си Европейския съюз, на който предоставят компетенции за постигане на техните общи цели

Същевременно е напълно възможно да се посочи като друга важна цел и превръщането й в един оазис на културното наследство на траките, които са носители на най-древната история.

На срещата в Копенхаген през декември 2002 г. Европейският съвет прави една от най-значимите стъпки в историята на европейската интеграция. Като кани още 10 държави да се присъединят към него на 1 май 2004 г., той не просто разширява своята територия и св

Първото право на европейския граждани е да пътува , работи и живее навсякъде където пожелае в рамките на Съюза. Това право е заложено в договора от Маастрихт в главата засягаща гражданството на Съюза.

Преди да се превърне в реална политическа цел, идеята за обединение на Европа е само мечта в съзнанието на философи и мислители. Виктор Юго, например, си представя мирни „Съединени европейски щати”, вдъхновени от хуманистични идеали.

Интеграцията в сферата на правосъдието и вътрешните работи не е предвидена в Договора за създаване на Европейската общност.