Привидно стихотворението е поетичен разказ за едно безцелно, безкрайно тъжно и самотно съществуване; всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо.

Това е белег на човешката същност, защото чрез поглед в миналото индивидът се чувства по-сигурен и уверен в себе си и амбициите му се разпростират все по надалеч.

Разказът започва с ретроспекция, като се показва градът след войната. Люцкан също е споменат. Утвърждава се идеята за преходния човек и непреходната човечност. Тези неща се превръщат в нравствена памет.........

Образът на „дома”, като спомен за „дните предишни”, се изпълва с тишина. Времето спира и дълбоко от паметта идва светът на детството..............

Стихотворението е в сонетна форма - две четиристишия се вглеждат в миналото, а двете тристишия - в настоящето на героя.

Текстът проследява пътя на субективното познание на битието,който минава през сетивното,през личния опит на лирическия герой.....

Йовков въвежда темата за красотата като чудна музика на човешката душа. По свой индивидуален начин е красив героят на този разказ.

Пак „свръхземните въпроси” водят лирическия Аз към, неговата обреченост в „Песента на човека”. Тук той е „дух”, който се носи „из океана / на тъмнина нестресвана от сън за ден”.

Вапцаров отстоява до край принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си.

„Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла „Епопея на забравените”.