Никола Вапцаров, както Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, носи в живота и поезията си кръста на преломно историческо време – 30-те и началото на 40-те години на ХХ век, навечерието и самата Втора световна война.

В основата на "Да се завърнеш…" е поставена темата за родното, една тема, която е подхваната от писателите на Възраждането и намира през тази знаменита епоха своя най-прекрасен израз в литературното творчество на Любен Каравелов и Христо Ботев.

Стихът на Далчев е рожба на същата литературна пролет, която дава на българската поезия революционните устреми на Христо Смирненски и септемврийските поети, идейно-естетическото бунтарство на Гео Милев, стихийната виталност на Елисавета Багряна.

Христо Смирненски е поет на тържетвеното звучене на стиха, на празничното усещане за взривна промяна на света. В стихотворението "Юноша" пътят от "Аз не зная" до "Аз ще знам" е търсене на истината за човека.

Страданието, породено от социалната обреченост е основна тема в творчеството на Христо Смирненски.

Малцина български поети така справедливо заслужават да бъдат наречени новатори както Христо Смирненски. В същото време едва ли новаторството на друг наш поет съдържа все още толкова много неизяснени страни

"Приказка за Стълбата" е измежду най-интересните прозаически произведения на Христо Смирненски. Доказателство за това са и многобройните и сценични интерпретации.

В масовото читателско съзнание Христо Смирненски живее най-вече като поет на гнева на обезправените, като възторжен изразител на революционния порив по Справедливост.

Преминал през различни влияния и пристрастия, Христо Смирненски написва цикъла "Зимни вечери" в края на творческия си път. Изборът не е случаен.

Христо Смирненски навлезе в нашата литература и остави трайна диря в нея с голямата човешка болка от социалната трагедия на онеправданите трудови хора