Разказът “Дервишово семе” е включен в сборника на Николай Хаитов “Диви разкази” , в който творецът изгражда представа за един първичен свят...

От Паисий, та и до днес, човекът с копнежа си по красотата и щастието е непреходен, романтично обаятелен обект в българската литература.

Тук съм аз, човекът с плът и съзнание, а около мен е светът със своята божественост и красота; различни сме един от друг и все пак образуваме едно единство: Първа антиномия!

Лириката на Яворов е ранично явление в литературата ни, отвъд което езикът, семантиката, конструирането на поезия не е в традиционния аспект.

В стихотворението се заговаря за онези нежност и чувствителност, които всяка личност притежава. В "Тихият пролетен дъжд" човекът е оптимист, радващ се и на малките, на пръв поглед незначителни неща като самия дъжд.

Финалните изречения в разказа на Николай Хайтов метафорично представят суровата дилема, пред която може да бъде изправен човекът . В хода на непринуден разказ размисъл главният герой Рамадан...

Настоящето в лириката на Вапцаров е негативно маркирано и отречено като възможност за пълноценно съществуване и духовна изява на човека. Светът "тук" и "сега" е суров и жесток, смазващ и умъртвяващ.

В историческото развитие на българската литература художественото наследство на Смирненски представлява поредно доказателство за неразривната връзка между унаследените от миналото поетични достижения и налагащите се от съвремието...

Отношенията "личност-род-история" са проблемен център на романа "Железният светилник". Негов централен образ е националният живот в драматичен исторически момент – борбите за освобождение на Македония в края на ХІХ век, а централен про

Никола Вапцаров, както Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, носи в живота и поезията си кръста на преломно историческо време – 30-те и началото на 40-те години на ХХ век, навечерието и самата Втора световна война.