Яворов е поетът, който остава в българската литература и в културната памет като един от най - тревожните и нежни, дълбинни и просветлени творци.

П. К. Яворов е “мрачният” поет на своето време. “Млад -/ на младост зноя” не усетил; застинал в “мисъл тъмна”, която “коса на смърт размахва” срещу него; невиждащ друго, освен смъртта, той броди - воден от “непонятен тласък”...

В творчеството на Яворов от първото десетилетие на 20 век любовта попада в един двуполюсен, антиномичен режим на преживяване, който изобщо е характерен за неговия поетичен дискурс

Коментар па "любв" - "омраза" в стихотворението на Яворов "Стон" Стон /На Лора/ Душата ми е стон. Душата ми е зов. Защото аз съм птица устрелена: на смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов... Душата ми е стон. Душ

Поезията на яворов е поезия на напрегнато и драматично творческо търсене, на вечната неудовлетвореност и неспокойство, на подчертания афинитет към философската проблематика...

След Ботев, Яворов е вторият български поет, при когото творчеството е до толкова голяма степен отражение на житейския му път...

Самотата е основен мотив в поезията на П. К. Яворов. В стихотворението “Две души” тя е неотлъчно свързана с живота на лирическия герой, оковава го в “двойния пламък” на душевния му конфликт. “Две души” е творба за непрестанно продължаващото страдание.

Яворов се е чувствал синовно свързан с останалите в робство българи от Тракия и Македония, изживявал е борбите им за освобождение като своя лична участ и съдба...

В тази курсова работа се прави съпоставка между тъмната и светлата страна на любовта в лириката на Яворов.

В любовното изживяване се появява трагичната раздвоеност на А-за, заявена още в заглавието чрез числителното име „две”. Темата за раздвоението на лирическия човек е основна в творчеството на Яворов...