Йордан Йовков - "По жицата" /анализ/

Йордан Йовков - "По жицата"

/Анализ/

Състраданието - пречистваща духовна сила.

Йовковият святе населен от герои, които носят един особен копнеж по красивото и доброто в живота. Тези герои – обикновени селяни , притиснати от мъката и страданието на тежкото ежедневие, притежават отзивчивост към чуждото нещастие и състрадание към другите. Чрез образа на Моканина от разказа „По жицата" Йордан Йовков внушава мисълта, че нравствената сьщност на човека се проявява най-добре в страданието и съпричастието.

Петър Моканина - един от най-обаятелните Йовкови герои, завладява със своето голямо състрадателно сърце, със способността си да изслушва и разбира чуждата болка, с милосърдието и готовностга си да помогне с каквото може. Той носи доброто в душата си. To e негова сьщност и потребност. Прави го съпричастен към мъката на непознатото семейство и го издига до представите за прекрасното.

Въвеждайки още с първите думи в темата на разказа - голямото човешко страдание и духовната потребност от състрадание, Йовков запознава читателя с героите си - с Моканина, който пасе стадото си край пътя, и с Гунчо, тръгнал да дири изцеление по прашните добруджански пътища. От първия миг на срещата с непозинатия, Моканина се отнася с интерес и отзивчивост към него, защото веднага разбира, че „го гони някаква беда". Наблюдателният му поглед улавя всяка подробност - другоселецът е „висок, едър човек", „ сиромах и като че ли сиромах се е родил”. За бедностаа му говорят детайлите в описанието - ризата му е само кръпки, „едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите - също". Човек умен и преценяващ, Моканина решава, че непознатият е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравката път струват. Овчарят веднага го приема със сърцето си, защото открива у него сродна душа - беден селянин, отруден, навикнал да носи неволята си, но пазещ човещината и благостга си. Голяма мъка се чете в погледа на непознатия - „явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му". Моканина веднага разпознава страданието и преценява, че не бедността е причина за него, а нещо по – важно, по-голямо. Едва при първте думи на другоселеца овчарят забелязва спрялата на пътя каруца с две жени в нея - едната е отпуснала краищата на ръченика си – сигурен белег за надвиснала беда, а другата безжизнено лежи под завивките. Потвърждава се предположението му за човешко нещастие. Навикнал да вижда много мъка около себе си, Моканина не остава безчувствен към трагедията на Гунчовото семейство. С цялото си милосърдно сърце той приема тяхното страдание и е готов на всичко,

стига да може да им помогне.

Способността му на съпричастие към чуждата болка предразполага към изповед непознатия, иначе затворен и неразговорлив човек. Моканина разбира стеснението на мъжа, неловко пристъпващ към него, и пръв започва разговора. Простотата и откритостта в погледа на овчаря отключват мъката в душата на Гунчо и той разказва своята история - историята на едно бедно и измъчено семейство. От погледа на Моканина не убягва нищо - той вижда и блуждаещите му очи, „пълни с грижа", и треперещите му мазолести пръсти, които свиват цигара. Овчарят слуша внимателно и все повече се вживява в чуждата болка. Разказът на Гунчо е тъжен, но в него няма озлобление. Селянинът е благодарен и за малкото, което Господ му е дал. Това примирение със съдбата и благият му нрав правят дълбоко впечатление на Моканина. Покъртителният разказ на непознатия стига до сьрцето му.

„He ни траят децата"- така просто и безнадеждно трагично започва изстрадалият баща, като наново преживява нещастието си. Бедността е нищо в сравнение с тази жестока орис. Останала само Нонка, едничка радост и утеха за родителите, но от известно време боледува и вехне. С нарастваща съпричастност Моканина слуша разказа как змия ляга на Нонкините гърди по време на жътва и как момичето се разболява. Възклицанието и въпросите, които задава, говорят за интереса и сьчувавието му: „Бре!”, „Ама работа, ама работа!" Моканина знае, че едва ли има по-голяма мъка от това, да си безсилен пред болестта на единственото си чедо. Разбира, че радостта е напуснала този човек, който безнадеждно търси спасение, но не стига до него. Една мъждукаща надежда е накарала Гунчо да тръгне по безкрайните пътища – надеждата за открие бялата лястовица, която носи изцеление и радост. Моканина усеща неудобството и смущението, с които другоселецът пита за чудната птичка. Здравият разум трудно може да приеме съществуването й, но, деликатен и тактичен и Моканина разбира, че бащината обич и копнежът да намери изцеление за болното си чедо карат Гунчо да броди по безкрайните пътища. Мисълта, че няма цяр за момичето, е непоносима. Учуден, вживял се в мъката на непознатото семейство, овчарят поглежда с неверие към шосето: „едвам сега забеляза колко миого лястовички бяха накацали no телеграфната жица. Много, но все черни". Съвсем спонтанно идва оттоворът му, че не е виждал бялата лястовичка. Но веднага усеща, че ще отнеме и малката надежда, която живее в сьрцето на бащата: „Пък може и да има. Може... Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има... "От категоричното отрицание „Нито съм чувал, нито съм виждал", през предположението, Моканина стига до потвърждението, че съществува чудотворната птичка. Така състрадателният човек иска да убеди не само непознатия, но и себе си, че трябва да се намери лек за болното момиче, че радоста и щастието са възможни, че мъката може да бъде победена. Единственото, с което Моканина може да помогне, са добрите думи.

Трогнат и отзивчив към болката, той тръгва да изпрати непознатия доскоро селянин, когато вече чувства като близък, защото е приел мъката му в сърцето си. Състраданието и милосърдието му го карат да потвърди думите на бащата, че е виждал бялата лястовичка. Дълбоко проникновено Йовков разкрива силното вълнение на героя в този момент: „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха." Овчарят е покъртен от вида на майката, „жълта и сломена от тегло жена", издаваща безкрайно страдание, от момичето със стопена от болестта снага, с лице като восък. Поразяват го очите на болната - „още светли, още млади и усмихнати", с горящо в тях желание за живот и радост.

В благородната лъжа на Моканина се разкрива най-пълно духовната му красота. Само човек който носи истинско милосърдие и доброта в душата си, може да заживее с чуждото страдание като със свое. Девет пъти повтореният глагол „видя" в различни форми, засилва драматизма на този най-силно въздействащ момент от разказа и разкрива огромното желание на героя да вдъхне кураж на болното момиче. „Ще я видите, чедо, ще я видите." Речта му е накъсана, изпълнена с паузи, които говорят за силното му вълнение. В този момент читателят е уверен, че Моканина би направил всичко, за да помогне, защото е надарен с благородна душа и носи у себе си потребност да прави добро.

Мъката остава да тегне в душата му и след като семейството си тръгва. С неизразима тъга той гледа след отдалечаващата се каруца и в съзанието му остава прегърбеният под
тежеста на страданието селянин, майката с черния и чумбер, и момичето, жадуващо за  неизживените младежки радости. „Бяла лястовица... Има ли я?" - тази мисъл на героя съдьржа съчувствието му към мъката на Гунчовото семейство и болката към всички страдащи по света. Макар и да се съмнява в съществуването на чудната птичка и в изцелението на момичето, Моканина е убеден в смисъла на надеждата и вярата за човешкия живот. Мъката като че ли расте в душата му. В този момент той мисли за цялото страдание по света, за всички онези непознати хора, притиснати от бремето на нещастието. „Нещо,го подпираше в гърдите, мъчеше го. „Вдигнал поглед към небето, овчарят изрича думи, пълни с болка и обвинение: „Боже, колко мъка има no тоя свят, боже!" Страданието не дава покой на благородната му душа.

Безкрайна е мъката посвета, но има хора каго Моканина, които са способни да я разберат и да й съчувстват. Страданието притежава пречистваща сила, а способността на съпричастие издига духовно човека. Светът може да стане по-добър, ако хората се научат да съчувстват на чуждата болка и да я облекчават. Това е нравственото послание на Йовковите герои, притежаващи доброта и благородство, способност да обичат и да вярват, така нужни на всички.