Литература

Йордан Йовков - "По жицата"

Йордан Йовков - По жицата
(0 от 0 гласували)

Йордан Йовков - "По жицата"

"На мене да остане, не вярвам,... пък болна е, чедо е..."

/съчинение разсъждение/

 

           Нравствената красота на Йовковите герои се дьлжи на способността им не само да оцеляват душевно въпреки трудните изпитания на сьдбата, но и да облагородяват, да преобразяват света чрез вярата си в доброто. Разказът „По жицата" разкрива един от най-убедителните художестнени образи на тази вяра, без която животът би изгубил смисъл. Обединявайки митологичните представи на народа ни с основите на християнската етика, Йовков изгражда творба, в основата на която е залегнал мьлчаливият диалог между безверието и упованието в божието милосърдие, въплътено в образа на бялата лястовица. В гледните точки за нейното съществуване се разкрива душевният свят на героите, съхранили надеждата за добро, примирени в страданието си или отчаяно борещи се със собственото си неверие.

          Доброта, грижовност и затрогваща всеотдайност са основни черти в образа на Гунчо, баща на неизлечимо болно момиче. Въпреки горчивия житейски опит, натрупан от мизерия, болести и смърт, той е съхранил у себе си способност да превъзмогва отчаянието. Такава сила притежават само тези, които вярват във висшия промисъл на съдбата. В разказа си за нещастието, сполетяло семейството му, той споделя пред Моканина: „На мене да остане, не вярвау..." и вьпреки това продължава да следва телеграфната жица по безкрайното добруджанско поле. Противоречието между думите и поведението на Гунчо не накърнява представата за хармоничния стройна душата му. Напротив, потвърждавайки човешката драма на бащата, то изразява и вътрешмата му убеденост, че надеждата и любовта са единствените пътища, които водят кьм просветлението.

    Владеещ до съвършенство изразителната сила на художествения детайл, Йовков умело сгъстява чрез тях белезите на страданието. То говори само за себе си, предизвиквайки разбиране и съпричастие у Моканина, при когото Гунчо се отбива, за да пита за село Манджилари. Овчарят безпогрешно разчита знаците на сиромашията и болестите, на бездънната човешка мъка на тези хора. Сякаш в живота им не е проникнал и льч светлина. Детайлите от външния вид на другоселеца говорят за недо-имька („ризата... само крьпки", поясът и потурите - „орьфани", бос е), но този бегло щрихиран социален портрет още не разкрива истинската беда. Сиромашията не е най-страшното бреме за Гунчо. „Сполай на бога - прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз беда..." – кротко и примирено споделя той пред Моканина. Съдбата е наранила бащиното му сьрце - отнела му е „две-три" деца, на път е да загуби и Нонка. Едва ли има по – страшна  и трагична пустота в душата на двама родители при мисълта, че не са успели да продьлжат бъдещето чрез живота на децата си. Това угнетя ва – Гунчо е „човек планина", но Моканина набързо го „претегля" в ума си, преценил, че е от ония  „меки, отпуснати хора", за които се казва, че „и на мравята път струват".

          С особена сила се врязва вьв визуалната памет образьт на тази отпуснатост. „Отпуснати настрани" са краищата на ръченика на Нонкината майка, седнала някак неподаижно в каруцата - „мушнала рьце в пазвите си, превита". Отзад, положила глава на „черни селски възглавници", лежи Нонка - безсилна, със стопена снага. Докато разказва с мъчителни паузи за мъката си, Гунчо е седнал на земята. Последователно в хода на повествованието се засилва впечатлението за угнетяваща статичност на героите и обкръжаващия ги свят. Змията от съня на Нонка лежи на гърдите й, притискайки я с тежкото си и студено тяло. Телеграфната жица е „увиснала и натежала като броеница" от накацалите по нея лястовици - „Много, но все черни". Наистина, удивително е майсторството на Йовков, с което постига смислово единство между нагнетената болка в бащиното сърце и художествените детайли. На този статичен фон се открояват с пределна яснота всяко движение, всеки звук и полъх: блуждаещият над овцете, но невиждащ поглед на Гунчо, дебелите му „мазолести" пръсти, докато свиват цигарата, писъкът на жетваря, прехвръкването на лястовиците по жицата. Психологическият подтекст е недвусмислен. Гласно изреченото: „На мене да остане, не вярвам...", е само логично следствие от натрупания горчив опит. С продължението на фразата - „...ама жени нали са, пък болна е, чедо е...", се поставя един от основните смислови акценти в творбата. Неслучайно репликата се повтаря в речта на Гунчо. Противоречиви, но и затрогващи, защото изразяват силата на бащиното чувство, думите му дълбоко мотивират този, на пръв поглед, абсурден път по телеграфната жица. Повелява го не логиката на разума, а гласът на сьрцето, разбрало, че неверието води към бездната на отчаянието. Чрез волята, с която възмогва тази бездна, Гунчо съхраням целостта на душата си. Търсенето на бялата лястовица е всьщност противодействие на опасната и разрушителна сила на пасивното примирение със злото. Надеждата придава смисъл на живота, колкото и да е обременен и натежал от черно като телеграфната жица. Вярата в божието милосърдие, въплътено в образа на бялата лястовица, носи просветление за духа. Безсмисленото наглед придобива висш смисъл, утвърден чрез стремежа към добро. Ако змията се навие в корените на дървото, птицата ще свие гнездо в клоните му – вярва народът, открил с мъдростта си вечното противоречие и единство от добро и зло.

         От тази мъдрост изхожда и Гунчо, който за разлика от Моканина не пита за бялата лястовица „Имали я?" Слуха за нейната поява в Манджилари другоселецът приема като факт, за койго се надява да бьде потвърден и от овчаря. Облекчен и възвърнал смелостта си след споделената мъка, бащата гласно изразява надеждата си:        „ ...можеда си я виждал, можеда си чувал."

        Междувременно, пресъздавайки разказа на Стоеница, оповестила слуха за чудодейната птица, Гунчо многократно използва определението „бяла" - „Досущ бяла, като сняг", сякаш за да се увери сам, че чудото съществува. Черният цвят на лястовиците, накацали по телеграфната жица, встъпва в драматична опозиция с белия - цвета на надеждата и вярата.

       Моканина се съмнява, не може да излезе от своя скепсис. Той пита „Има ли я?", „Ама истина ли е?", а погледът му се спира на броеницата от лястовици - „Много, но все черни". Моканина нито е виждал, нито е чувал, но едва произнесъл отрицателния си отговор, се досеща, че може съвсем да отчае тези хора. Затова изразява предположение, че щом има бял бивол, бяла мишка и бяла врана, може да има и бяла лястовица. Думите му отново провокират болката на бащата, който за втоти път изразява своята драма: „Кой знай? На мен да остане, невярвам...”.

           Напрежението, породено от противоречията, които непрекъснато възникват, се сгъстява, мъката постепенно излълва цялото пространство. Приел чуждото нещастие като лично, Моканина също изживява непосилна душевна борба - между скепсиса и осъзнатата необходимост да сьхрани надеждата, между болката и неверието и приласкаващата светлина на невидимата бяла птица. Светлината, на вярата той открива в очите на Нонка - „още светли, още млади и усмихнати", макар и снагата да е „стопена от болестта", а лицето - „като восък... " Опитвайки се да задържи мига на просветление за собствената си душа, Моканина спонтанно прави своя нравствен избор - казва на момичето, че е виждал бялата лястовица, а в гърдите му се повдига онова „ нещо"- скепсисът, който го задушава, премрежва очите му.

               В нагнетения до краен предел миг, бележещ и емоционалната кулминация в творбата, Гунчо отново повежда кончето. Това движение на бащата извежда нещата от статичното им сьстояние. Поемането на пътя по телеграфната жица означава победа над отчаянието. Надеждата и вярата отново вземат превес  чувството за безизходица.  „Все по теля, все по теля!" - напътства Моканина отдалечаващото се семейство, сякаш за да заглуши гласа на онова „нещо”, което се надига в гърдите му.

                Картината, която съставя майката с „черния й чумбер”, момичето, легнало до нея, високият селянин, крачещ „прегърбен" пред малкото конче, телеграфната жица с прехвъркващите по нея лястовици, доказва изключителния усет на Йовков към пластичния рисунък. С едно изречение, повтаряйки основните детайли в повествованието, писателяте постигнал обобщаващ образ на основната смислово-емоционална опозция в разказа - между безверието и вярата.

Трагизмът на изживяното не може да отзвучи в душата на Моканина. Върнал се е при овцете си, но вече не може да продължи заниманието си с нещавената конска кожа. Нещо в него завинаги е преобразено. Страданието прелива в гърдите му, за да избликне като вик към небето: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!" Упрек, протест, гореща молитва за милост - всичко се събира в този вик.

Дали би могъл Йовков да приключи разказа си без последното изречение - „И пак се загледа подир каруцата"? Несъмнено, тази фраза има значение за целия разказ, защото тя създава впечетление, че мъката на Моканина не остава само негова. Тя запълва цялото пространство в безкрайното поле със самотната каруца. И все пак финалът не оставя чувство за безизходност. Съдбата на Гунчовото семейство е затрогнала едно друго човешко сърце, осветила го е с вярата на любящия баща в доброто. Такава вяра преобразява света, прави го по-човечен, мъдър и красив.

Може би затова, въпреки преобладаващия черен цвят в творбата, читателят запомня светлината в нея - невидима за очите, но видима и благодатна за душата.

 

Йордан Йовков -

Коментари