В днешен ден, въпреки все по-забързващите се темпове на нашето ежедневие, ни се случва да се запитаме някой и друг въпрос за същността на човека, неговия смисъл - като отделна единица, а също и като част от цялото...

За съжаление и днес има много такива хора. Това е човекът на спирката, който чопли семки. Тийнейджърът, който драска по хорските врати.

Още от много древно минало, човекът е преоткрил себе си като едно висше същество, имащо уникални умения и способно да създава свой собствен вътрешен свят.

Всеки млад човек, опознавайки живота, навлиза в него с много въпроси и очаквания.

Веднъж го срещнах просто така. Не бе случайна среща, но не бе и очаквана. Не и точно в този ден. Навярно дълбоко в себе си винага бях предчувствала вълнението на този миг.

Без да се замисля, човекът поголовно унищожава природота с флората и фауната в нея.

Казано с думите на Чехов, всички те са вечните, едни и същи хора в калъф - само майсторите на калъфа се менят поетапно. Потръпвам от погнуса, когато се позная мимоходом в тях - предпочитам негър в Алабама да съм.

Финалните изречения в разказа на Николай Хайтов метафорично представят суровата дилема, пред която може да бъде изправен човекът . В хода на непринуден разказ размисъл главният герой Рамадан...

А животът се е развивал и е процъфтявал, а най-накрая се е появил и човека – прекрасния, съвършения венец на природата...Венец, но трънен.

В центъра на изображението в поемите на Омир стои човекът. Събитията се пречупват през събдата на индивида. В митологичен култ са издигнати героите –