Човекът в поезията на Вапцаров се утвърждава в суровия двубой с живота ,с времето.Той е художествено обощение на работника, интелигента ,бореца за справедлизост и едновременно с това-живия конкретен човек..

Йордан Йовков има своето значително и самобитно място в националната ни литература. Утвърдил се като класик в изображението на българското село, писателят е от онези автори, които насочват вниманието си към глъбините на човешката душевност...

Хайтов опоетизира миналото, родната котловина, неговите герои са примитивни, деца на природата, това е човекът в неговото "естествено състояние".

Първите творби на Яворов, третиращи един и същи тематичен кръг (селски маси), ясно показват преодоляването на сантименталното идилично битово описание и включването на бита в нова модалност, според която битът се явява начин ...

Първата част на творбата не цели толкова да покаже изостаналостта на българите спрямо европейците, колкото да съимери родното с чуждото. Защото именно при съизмерването човекът (обществото) най-добре се самопознава и самонадмогва.

В мярката на времето човекът е подвластен на родовите традиции. Законът на рода и закона на сърцето не се спазват едновременно, а взаимно се противопоставят.

От Паисий, та и до днес, човекът с копнежа си по красотата и щастието е непреходен, романтично обаятелен обект в българската литература.

Това е план-конспект върху посочените теми..............

В този поетически текст човекът мислено пътува през времето, за да се докосне отново до света на родното и съкровеното, да съпреживее чрез мечтите хармонията на един цялостен и единен свят с ясни нравствени правила.

Тук съм аз, човекът с плът и съзнание, а около мен е светът със своята божественост и красота; различни сме един от друг и все пак образуваме едно единство: Първа антиномия!