Все ки чо век има мно го меч ти и же ла ния, но мал ци на са те зи, ко и то ус пя ват да ги ре а ли зи рат.

Бях получила повече от заслужения си дял преживявания на косъм от смъртта – не бе нещо, с което наистина свикваш някога. Обаче изглеждаше особено неизбежно да се изправя отново в лице със смъртта.

Всичките ни опити за хитруване бяха напразни. С лед на сърцето го гледах как се приготвя да ме защити.

Чувствах се като в капан в един от онези ужасяващи кошмари, в които трябва да бягаш, да бягаш, докато дробовете ти се пръснат, но не можеш да накараш тялото си да се движи достатъчно бързо.

Никога не съм се замисляла как ще умра – въпреки че имах достатъчно причини през последните няколко месеца – но дори и да бях, никога не бих си го представила така.