Човекът във времето, човекът през времето..... или човекът и времето – това е една от големиет теми в романа на Димитър Димов.

Още от дълбока древност човечеството се е научило да се справя с всяка една ситуация. Духовността играе водеща роля в това, защото чрез нея човекът вярва в себе си и своите възможности...

Осмисляйки заглавието, в моето съзнание се пораждат няколко въпроса: какъв е човекът, достигнал до тези прозрения и какъв е поводът да стигне до тях...

Тема по психология на упавлението при хон. преп. Мая Христова! Подходящо е и за други предмети - "Най-добрият лидер не е непременно онзи, който прави най-добрите неща. Той е човекът, който кара другите да правят най-добрите неща"...

Със създаването на света се появява и човекът. Още от раждането си той започва да се бори така да се каже със зъби и нокти за своето място в обществото. Преминава през много изпитания, за да се изгради като личност...

Човекът е прашинка от вечността. Литва, следвайки своя земен път, търсещ светлината. Щастието е целта, която искаме да достигнем, но често пъти тя изглежда прекалено далечна....

Още от много древно минало, човекът е преоткрил себе си като едно висше същество, имащо уникални умения и способно да създава свой собствен вътрешен свят.

Финалните изречения в разказа на Николай Хайтов метафорично представят суровата дилема, пред която може да бъде изправен човекът . В хода на непринуден разказ размисъл главният герой Рамадан...

За едни приятелят е този, който няма да извърне глава, когато си в беда, и ще ти помогне дори и тогава, когато самият той има нужда от помощ, ще е до твоето рамо в битките, които водиш. За други това е човекът, който няма да те забрави в молитвите си....

Без да се замисля, човекът поголовно унищожава природота с флората и фауната в нея.