Човекът в поезията на Вапцаров се утвърждава в суровия двубой с живота ,с времето.Той е художествено обощение на работника, интелигента ,бореца за справедлизост и едновременно с това-живия конкретен човек..

Първата част на творбата не цели толкова да покаже изостаналостта на българите спрямо европейците, колкото да съимери родното с чуждото. Защото именно при съизмерването човекът (обществото) най-добре се самопознава и самонадмогва.

В мярката на времето човекът е подвластен на родовите традиции. Законът на рода и закона на сърцето не се спазват едновременно, а взаимно се противопоставят.

От Паисий, та и до днес, човекът с копнежа си по красотата и щастието е непреходен, романтично обаятелен обект в българската литература.

Това е план-конспект върху посочените теми..............

В този поетически текст човекът мислено пътува през времето, за да се докосне отново до света на родното и съкровеното, да съпреживее чрез мечтите хармонията на един цялостен и единен свят с ясни нравствени правила.

Тук съм аз, човекът с плът и съзнание, а около мен е светът със своята божественост и красота; различни сме един от друг и все пак образуваме едно единство: Първа антиномия!

Лириката на Яворов е ранично явление в литературата ни, отвъд което езикът, семантиката, конструирането на поезия не е в традиционния аспект.

В стихотворението се заговаря за онези нежност и чувствителност, които всяка личност притежава. В "Тихият пролетен дъжд" човекът е оптимист, радващ се и на малките, на пръв поглед незначителни неща като самия дъжд.

Финалните изречения в разказа на Николай Хайтов метафорично представят суровата дилема, пред която може да бъде изправен човекът . В хода на непринуден разказ размисъл главният герой Рамадан...