Пълните с човечност и топлота творби на Йовков са своеобразна бяла лястовица в развитието на българската литература от първите десетилетия на века.

Проблемен център на Йовковото творчество е извисената духовна природа на човека. Ето защо прекрасното е естетическа доминанта на неговите разкази.

Творчеството на Йордан Йовков принадлежи към една от най-значителните тенденции в развоя на българската литература през 20-те и 30-те години на века...

Творчеството на Йордан Йовков принадлежи към една от най-значителните тенденции в развоя на българската литература през 20-те и 30-те години на века. В произведенията си той търси красотата, чийто поклонник е хармонията и съвестта.

Животът на човека е поредица от радости и скърби. Следвайки своя начертан житейски път, той се стреми да остави нещо след себе си за идните поколения.

Гео Милев се вписва в едно проблемно поле на българската литература, което чертае модернистичното виждане за света и човека.

Стихът на Далчев е рожба на същата литературна пролет, която дава на българската поезия революционните устреми на Христо Смирненски и септемврийските поети, идейно-естетическото бунтарство на Гео Милев, стихийната виталност на Елисавета Багряна.

Знаците на смъртта пронизват битието на Йовковите герои и моделират света на човека с кодове от дълбинните структури на митологията.

Пенчо Славейков се оформя като крупна фигура в българския духовен животна границата на двата века. Творчеството му е белязано със знака на европеизма и с пренасочване на художническия поглед от обществото към човека.

Анимализма има традиции в българската литература. Неговите корени се откриват още във фолклорните приказки за животни, в които се отразяват древните представи на човека за природата: анимизъм, антропоморфизъм и тотемизъм...