Обща характеристика на стихотворението. Стихотворението е публикувано за първи път в списание "Смях", бр.110 от 29.09.1913 г. и е едно от върховите постежения на Димчо Дебелянов и на българската лирика.

Поезията на Димчо Дебелянов е огледален лирически образ на неговия душевен свят. Краткия му живот е белязан с поредица от раздели и житейски неудачи...

Стихотворението е миражно видение, картинно инсцениран спомен. Всеки спомен излъчва тъга дори само с невъзвратимостта си, особено когато е превърнат в мечта.

Като типичен символист, Дебелянов вижда греха, убийството на личността и морала, смазването на духа в града – в новото, в материалната цивилизация.

Основен мотив в Дебеляновата поезия е мотивът за страданието, родено от разминаването между стремежа към щастие и неговата измамност, между стремежа към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа.

Димчо Дебелянов е най нежният български лирик. Поет е по призвание. Той принадлежи към литературния кръг "Звено". Това е най-значителната "крепост" на втората вълна на българската модерна литература от началото на века. За роденият на

Дебелянов е романтик и символист. Той започва творческия си път под силното влияние на френския символизъм и особено на любимия си поет Франсис Жам.

С това кратко стихотворение завършва поетичната книга "Стихотворения" на Д. Дебелянов, издадена четири години след смъртта му (1920 г.) от приятелите на поета. Те поместват включените в нея поетически творби в своеобразната рамка на две "пе

Минорните настроения в поезията на Димчо Дебелянов са характерна особеност на лиричните послания. Те носят усещане за акварелна пречистеност на постоянно изливаща се, сякаш от самата душа на поета, невидимо струяща тъга. Носталгията по нещо непостигнато..

Стихотворението се опитва да разгадае тайните и бляновете на душата. Уморен от земните страсти, човешкия дух жадува за успокоение и блаженство.