В статията си "Бележки върху историята на романа", излязла през 1953 год., Димитър Талев пише: "В миналото са корените на настоящето, към миналото човек се обръща и в жаждата си за знания, в желанието си да познава човешкия живот, също и в

Стихотворението „На прощаване" от Христо Ботев е мъжествена, сурова и достойна изповед на бореца за свобода пред майка и родина. Ботевата творба утвърждава разбирането, че смъртта е път към свободата.

Българската поезия в контекста на 20-те години е изчерпала символиcтичния похват и развитието й тръгва в две основни посоки - стремежа към революцията, от една страна и от друга приобщаване на националните духовни ценности към световните. Творчеството на

Промяната в историческата действителност в България повлиява върху развитието на литературния процес. Освобождението позволява културните тенденции да се отворят към западноевропейския модернизъм и приобщят към общочовешките ценности. В края на Възраждане

След войните в началото на 20-те години и последвалата национална катастрофа, българските белетристи се насочват към търсене на нови пътища към човека, към неговия душевен свят. Без творчеството им да притежава критическата заостреност на прозата на 90-те

Тетралогията на Димитър Талев, включваща романите "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам", до голяма степен оправдава очакванията, отправени към един романов епос. Четирите п

Мъдър и духовно извисен е творческият поглед на Ивайло Петров към родовия свят и неговите корени, които се губят в историческата и художествена памет на времето. Светът се променя, но родовото начало остава под знака на традиционно извечното и непроменимо

Чрез основната опозиция в стихотворението-живот-смърт, Ботев противопоставя и обединява подвига на само-жертвалия се и достойния, изпълнен с премеждия живот на човека, устремил се към свободата.

Прис¬трастието на Вапцаров към темата за голе¬мия „спор" между човека и времето, в ко¬ето той живее, определя позициите и личната ангажираност на участниците в проблемния диспут, интерпретиран със средствата на прекия диалог, в поемата „Песен за човека”:

Пенчо Славейков принадлежи към първото поколение, едно ново поколение в българската култура, което свързва литературната традиция на Възраждането с модерното самосъзнание на творческата личност, характерно за началото на века