"Днес след творчеството на двамата Славейковци, Ботева и Яворова, българската художествена литература ясно определя своя образ и сравнително по-трудно се поддава на характеристика. В тяхната поезия се таи нейната вътрешна сила, в тяхното вдъхновение

Трагичното е естетическа доминанта на Яворовата поезия. Водещо в нея е чувството за личностна, социална, национална и универсална обреченост.

Никола Вапцаров, както Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, носи в живота и поезията си кръста на преломно историческо време – 30-те и началото на 40-те години на ХХ век, навечерието и самата Втора световна война.

Интимно-любовната лирика на Пейо Яворов е сред най-хубавото в нашата поезия, а в жизнения и творческия път на нейния автор тя е и знак за връщане към живота и към неговото осмисляне.

Трагичното е естетическа доминанта на Яворовата поезия. Водещо в нея е чувството за личностна, социална, национална и универсална обреченост.

Изтощен от труда, той се завръща в дома си за кратък отдих. Но няма спасение от бедите, няма почивка за изстрадалата му душа. Върху главата му се е струпала друга, социална напаст..

Интимно-любовната лирика на Пейо Яворов е сред най-хубавото в нашата поезия, а в жизнения и творческия път на нейния автор тя е и знак за връщане към живота и към неговото осмисляне.