Алеко Константинов е бил страстен любител на природата. За това свидетелстват неговите пътеписи, в които писателят изразява своето преклонение и любов към българската природа.

Отрицателната позиция на разказвача към паразитната прослойка на обществото се определя от духовната бедност и липсата на идеали, които личността подменя със собствени себични интереси.

Героите на Хайтов не искат и не могат да се приспособят към меркантилния и бездуховен начин на живот. Те не понасят обезличаването на човека, не търсят парите и лесния успех, живеят с друг вид ценности. Имат съзнание за нравствено поведение и душевна

Мъдър и духовно извисен е творческият поглед на Ивайло Петров към родовия свят и неговите корени, които се губят в историческата и художествена памет на времето. Светът се променя, но родовото начало остава под знака на традиционно извечното и непроменимо

Чрез основната опозиция в стихотворението-живот-смърт, Ботев противопоставя и обединява подвига на само-жертвалия се и достойния, изпълнен с премеждия живот на човека, устремил се към свободата.

Стихотворението „На прощаване" от Христо Ботев е мъжествена, сурова и достойна изповед на бореца за свобода пред майка и родина. Ботевата творба утвърждава разбирането, че смъртта е път към свободата.

Появата на любовта преобръща живота ни и създава нови измерения в познатия ни свят, към който гледаме вече с други очи, очите на влюбения. Само обикновените житейски задължения ни връщат за кратко в реалността, но душата ни като птица лети към един въобра

Прис¬трастието на Вапцаров към темата за голе¬мия „спор" между човека и времето, в ко¬ето той живее, определя позициите и личната ангажираност на участниците в проблемния диспут, интерпретиран със средствата на прекия диалог, в поемата „Песен за човека”:

Във всяко българско сърце живее споменът за него - Дякона, Апостола, мъжа със сините очи и кристално чистата душа - Васил Левски! Всяко дете започва да учи българската история с неговото име - символ на безгранична обич към род и родина! С годините прозир

Одата „Опълченците на Шипка" е последното стихотворение от цикъла „Епопея на забравените" от Иван Вазов. В нея авторът влага чувства, характерни за цялото му творчество - пламенно родолюбие, вярност към идеалите на Възраждането, патетичен стил, придав