Стихотворението "На прощаване", написано през 1868 година от Христо Ботев разкрива един от най-тежките периоди за българските емигранти – турското робство. В него поетът вижда собствената си съдба, свободата и смъртта.

Социалното страдание,гладът и безпаричието са важен обществен проблем. В българската художествена литература темата за изтляването,физическата смърт, нравствената деградация в един деструктивен свят е често поставяна.

Хората са измислили митове за да помнят своите герои и богове. Още от дълбока древност те са били част от живота на хората. Иван Вазов също пресъздава един важен период от българската история, като го превръща в мит за героизма на българите...

Поезията на Лилиев вълнува и впечатлява със своята красота на изказа, мелодичност, благозвучие. В стиховете си поетът рисува един по-различен, по-хубав свят, устремен към доброто и духовното.

Бащината къща е свещено място за всеки един от нас...

Разочарован от своите съвременници, Вазов използва за герой на текста един слепец, който познава само робството.

Смисълът на всяко заглавие и асоциациите, които то поражда, обикновено задават един предчетивен, отворен контекст на помислени и интуитивни очаквания, който смислово се изгражда и най-често се разширява в сложността на разчетените съдържателни внушения

Втората половина на 30-те и началото на 40-те години на XX век даряват българската литература с един голям талант. Това е Никола Вапцаров.

Димчо Дебелянов е един от най-трагичните поети в българската литература. Творецът със силно изявена "модерна душа" е обречен на безкрайно лутане между свят идеал и скверна действителност.

Йордан Йовков е един от класиците в българската литература, създал неувяхващи произведения с трайно идейно естетическо значение.