Вапцаровата поезия се ражда в един от най-драматичните моменти на човешката история - годините на Втората световна война, когато светът изживява най-големия сблъсък на прогресивното и реакционното, на възвишено-героичното и антихуманното...

Стихотворението “Стаята” разкрива трагичната картина на човешката слабост и безпомощност пред времето. Лишен от своя индивидуален облик, лирическият герой напразно търси спасение в миналото...

Според Никола Гиоргиев разказът „Андрешко” е събирателна малка енциклопедия на поетиката на Елин Пелиновия разказ,а от друга страна е напрегнат образ на човешката непримиримост.

Николай Хайтов в разказа "Дервишово семе" и Ивайло Петров в повестта "Преди да се родя и след това" представят свой модел на "обръщане" към отминалото време. В него те преоткриват човешката същност...

Вапцаровата поезия остава трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка "Моторни песни" (1940) преобладават творбите, посветени изцяло на човешката личност.