Поемата "Ралица" на Пенчо Славейков е благотворна среща на същностни традиционни принципи и идеите на индивидуализма. Тя изразява отношението на поета към типологични за българския етнос представи, вярвания, ритуали, към народнопесенната поетика

Поетичният поглед на П.Р.Славейков в поемата "Изворът на белоногата" е насочен към родовия дух на българина към неговите нравствени "извори",формиращи голямата възрожденска мяра за личното достойнство на човека...

Една от значителните творби, с които Пенчо Славейков остава като лирик в българската литература е цикълът "Сън за щастие". Той съдържа кратки лирически миниатюри, в които поетът е вложил интимните си чувства.

Поемата "Ралица" на Пенчо Славейков е всичко друго, но не и наивно-сантиментална творба със съзерцателна отвлеченост, която представя безметежна любов. Макар да проявява близост с народо-песенното начало, творбата разкрива "модерната"

Още в епиграфа на поемата откриваме конкретност от страна на автора. Той споменава точно географското място на действие, разказвайки ни за "една чешма", наречена на момата от село Бисерча.

"Ни лъх не дъхва над полени" изгражда статичен образ на една природна картина, придружена с чувство за бодрост и щастие.

Отношението на човека към природата е проблемен център на Вазовото творчество. Заедно с Пенчо Славейков Вазов става основоположник на нов поетически вид в следосвобожденската литература – пейзажната лирика...

С изящната си "простота", с двуцветния си пейзаж, с баланса между изречено и недоизказано, с музикалността си миниатюрата "Спи езерото" е един от лирическите шедьоври на П. П. Славейков...

В българската култура името на Пенчо Славейков се свързва не само със смяната на литературните поколения през 90-те години на миналия век

От познатите във фолклора битови поеми той създава нов жанр -битийни поеми.......