За своя дълъг живот (1850-1921) Иван Вазов вижда обичната си родина неколкократно променена. Времето се мени, моралните норми и ценности също. Идеалът на твореца обаче е неподвластен на събитията. Той винаги остава един, изразяващ се в понятието - отечест

В живота и творчеството си Вапцаров търси не смисъла на живота, а смисъла на смъртта. И го открива. Открива го бавно, мъчително, минавайки през"социалния ад", през националния абсурд, през разкапващата душата омраза, която поражда престъплението

Като своя герой отец Сисой Елин Пелин може да каже: „Недостоен съм... по снизхождението си към грешните". Вероятно затова творчеството му няма тенденциозен характер, а е изпълнено с любов и разбиране към човека. Както сам признава, той създава разказ

През деветдесетте години на миналия век българските творци долавят разрушителните сили на града, който нахлува в святото и неприкосновено човешко пространство - душата. Още дядо Славейков в своята поема за извора на българската чистота и неизкушеност пред

Иван Вазов пише основната част от романа „Под игото" в изгнание - жертва на русофилските си виждания, той прекарва известен период от живота си /1887 - 1888 г./ в Одеса. Носталгията, родена от изгубения досег с родината, е основната движеща сила, коя

Вапцаров е може би последният от онази обща духовна група, към която принадлежат и Ботев, и Яворов, и Смирненски, и Гео Милев - все сложни, многопластови, "дълбоки" личности, превърнали нерадостите във външния свят във вътрешен драматичен сблъсъ

Основни проблеми в Ботевото творчество са робството и свободата, които смислово се разширяват и обогатяват, едновременно се отнасят до конкретната историческа действителност и придобиват философски общочовешки измерения. В името на премахването на оковите

Промяната в историческата действителност в България повлиява върху развитието на литературния процес. Освобождението позволява културните тенденции да се отворят към западноевропейския модернизъм и приобщят към общочовешките ценности. В края на Възраждане

Пейо Яворов е една от най-трагичните фигури като личност и творец в историята на българската литература. Цялото негово творчество преминава под знака на дълбоко страдание и песимизъм. Произведенията му продължават традицията, наследена от Пенчо Славейков,

Последните две десетилетия на XX в. поставят ново начало в развитието на българската литература. Характерната за Възраждането синкретичност се разрушава и след Освобождението творците започват да гледат на себе си като на специална категория, обособена и