"Декамерон" на Джовани Бокачо е сборник от сто новели, разказани за десет дни от седем жени и трима мъже, избягали от чумата във Флоренция. Историите, които те разказват, нарушават средновековния аскетичен морал и благоприличие, но въпреки благо

това е есе на тема цената на успеха в него се разсаждава върху темата каква цена се плаща за да успееш преплетено с доказателствена част от литературно творби кадето е разсайдавано и варху тях...

При едно по-задълбочено вглеждане зад налудничавите пориви към рицарството на Дон Кихот и размислите на Хамлет, ще видим два образа, сходни и различни едновременно. С какво са сходни?...

Повечето от нас са празни. Не вярваме в себе си, не вярваме в мечтите си, не вярваме на другите, не вярваме на Бог... не вярваме в нищо! Просто съществуваме, а Дон Кихот живее. Той прави това, което сърцето му подсказва. Ние се лъжем взаимно...

Повествованието на "Декамерон" носи духа и стила на обикновените хора, които отстояват правото си на щастие и радост от живота...

Всъщност едва ли е необходимо сензации от този род да поддържат вярата ни в съществуването на толкова силна и толкова всеотдайна любов, каквато са изпитвали героите на Шекспир. Защото всекидневието ни често ни представя подобни измерения на любовта...

Сложен и многопосочен като съдържание и тълкуване е образът на Дон Кихот от знаменития роман на Сервантес.

Литературата отразява действителността, но много често нейните герои стават част от живота на хората, заживяват вечен живот. Стават образи – символи. Такъв е и Дон Кихот – знаменитият идамо, превърнал се в символ на вечния стремеж на мъдрите да направят..

Ако не носехме в себе си частица от Дон Кихот, как бихме живели без мечти и идеали? Идеалите, мечтите и илюзиите са част от вечния стремеж на човека към по-добро и по-красиво бъдеще. Карат ни да бъдем по-смели и да се опитваме да променим света...

Роден преди пет века под безсмъртното перо на Мигел де Сервантес,образът на Дон Кихот днес често поражда спорове , размисли и нови тълкувания