Последните две десетилетия на XIX век (80-те – 90-те години), когато твори Алеко Константинов, се характеризират с дълбоки промени в социалния, политическия и културния живот на България...

Случвало ли ти се е да имаш мечта, да бленуваш единствено за нея, а после...после да я изоставиш и тя никога да не се сбъдне?

Свобода, свобода и пак свобода! За всеки един от нас тя има различно значение.Но дали това означава да знаем какво е да си свободен?...

В днешния свят е много трудно да избираш между две противоположности-това да бъдеш верен на себе си и да слушаш сърцето си или да си подвластен на установените норми.

В стихотворението си "Родина", поетът Атанас Далчев казва, че се чувства българин, не заради почестите и бранната слава на България, "а зарад туй, че съм безсилен да забравя за ослепените бойци на Самуила..."

Бай Ганъо устоява на промените на времето и надживява епохата, която го създава. Следосвобожденска Б-я, в която възрожденските идеале отдавна са забравени и свободата е вече факт.

Всичко върви по един установен ред. Всеки ден правим едни и същи неща. Животът ни сякаш се движи по течението на една река и ние сме някак безсилни да се борим срещу това течение.

Повечето от нас са празни. Не вярваме в себе си, не вярваме в мечтите си, не вярваме на другите, не вярваме на Бог... не вярваме в нищо! Просто съществуваме, а Дон Кихот живее. Той прави това, което сърцето му подсказва. Ние се лъжем взаимно...

Напоследък българинът често борави с иронията. Понякога се чудя дали тази черта – да умее да се присмива, не му е вродена.

А животът се е развивал и е процъфтявал, а най-накрая се е появил и човека – прекрасния, съвършения венец на природата...Венец, но трънен.