Разказът на иван вазов "Една българка" пресъздава героизма на една обикновена жена. Тя устоява на изпитанията, преодолява многото препятствия в името на доброто.

Ботевата поезия озвучава онова трагично пространство в душата на българина, в което прискръбно проплаква наслоеното от вековете чувство за вина, за потискащата мъка и неизречената болка.

В човешки план злото произлиза от несъвършената природа на индивида. Доброто и злото съществуват заедно като вечни начала, намиращи се в постоянна борба помежду си. Надмощие придобива ту едното, ту другото...

Вазовото творчество е символ на единство между поет и народ. Да живее с пулса на родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа, това Вазов счита за свой неотменен дълг.

В одата "Опълченците на Шипка" Вазов си поставя художествената задача да възпее подвига на българските опълченци и руските войни, участвали в една от решителните битки на Руско-турската война. Прославяйки безпримерната им смелост и героичния и

За поета българският език е "свещен" именно защото е език на дедите, защото столетия е осъществявал приемствеността в народностното самосъзнание и в епохите на робство е поддържал живота на една неунищожима духовна сила.

Възраждането е един от най-важните периоди в развитието на българския народ и на българската литература.

В Ботевата поезия свободата е личностен избор на твореца, потъпсил духовните съдбини на България като историческо битие първо във вътрешния интимен свят на човека.

Чрез цикъла "Епопея на забравените", част от който е стихотворението "Опълченците на Шипка", Вазов увековечава подвига на възрожденските герои.

В сурово сдържания стил на досегашния изказ няма нито едно по-меко, по-нежно - да не говорим за разнежващо - определение. И когато в шестата строфа то най-сетне се появява, мъжки овладяваната мъка и нежност се разлива в него с удвоена сила.