Книгата си "Из историята на българската журналистика" Стефан Коларов е разделил на осем глави. В първата, наречена "Признание и дълг", той ни разказва за историческите периоди и етапи на развитие на нашата държава. Вярата в словото, в

„Звено" е ако не етап, то „преход между два периода в българската литература, както времето, в което се появи то, е преход между две епохи. Константин Константинов, „Път през годините" (1966)

Христо Смирненски се утвърждава като един от първите поети на града в българската литература.В неговата поезия градът е място преди всичко на социалната конфликтност и безнадеждността.

В историята на българската литература стихосбирката на Христо Смирненски “Да бъде ден“ дълго време се интерпретира като етапен текст, който маркира един “от върховете на революционната поезия”.

Пред духовния взор на Далчевият герой е образът на живота, изграден от “книгата разтворена и денем, и нощя”. Самата му реалност като житейски кръговрат е повод за размисъл, но не и за човешко преживяване...

Разказът “Дервишово семе” на Николай Хайтов ни въвежда в сложната природа на човешките взаимоотношения.

Стихотворението на Елисавета Багряна "Потомка" (1925) е включено в първата стихосбирка на поетесата - "Вечната и святата" - книга, с която тя заявява едно ново присъствие в българската литература.

След поезията от всички изкуства театърът имаше най-дълбоко присъствие в живота и съдбата на големия български поет Пеньо Пенев.

Текстът на стихотворението е намерен след смъртта на Дебелянов, когато самият той вече не е враг на никого, когато срещу него не може да има враг.

Темата е за нерадостната съдба на обикновения човек и за вярата,че човекът може да промени не само себе си, но и самия живот.