ДВИЖЕНИЕ ЗА НОВОБЪЛГАРСКА ПРОСВЕТА

Движението за новобългарска просвета и процесът на формиране на възрожденската култура хронологически обхващат цялата възрожденска епоха. За просветното движение горна хронологическа граница може да се приеме 1835 г., когато се открива Габровското взаимно училище. От средата на 20-те години на ХIХ в. до Кримската война (1853-1856) се формират основните елементи на възрожденската просвета и култура. Техен разцвет е периодът от края на Кримската война до Освобождението през 1878 г.

          През 1762г. в България функционират около 112 килийни училища. През 1835 г. броят им достига 235. Освен чисто количественото нарастване на килийните училища, през втората половина на ХVIII и началото на ХIХ в. се забелязват и някои качествени промени в килийното образование. Особена популярност през ХVIII и началото на ХIХ в. имат килиите в Рилския, Етрополския, Хилендарския, Зографския и Троянския манастири.     Възпитаници на килийното училище са Йосиф Брадати, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Христо Граматик, Дойно Граматик, Стойко Граматик – имена, оставили трайна диря във възрожденската история на българите.

     Въпреки промените през ХVIII в. килийното образование си остава елементарно по характер и значително отстъпва на модерното светско училище. Ето защо в края на ХVIII и началото на ХIХ в. все повече българчета се насочват към гръцките светски училища или пък продължават своето обучение в чужбина. Успехите на гръцката просвета дават силен тласък на първите целенасочени усилия за реформиране на килийното образование в българските земи. Първата значима инициатива на българите в просветната област е създаването на т. нар. елинобългарски училища. Този вид училища имат изцяло светски характер. Повечето предмети се преподават на гръцки език, но обучението включва и дисциплини, изучавани на български език. Някои историци приемат, че първото елинобългарско училище е сливенското от 1810 г. Други свързват началото на тези училища с името на даскал Антов, който отваря в Котел свое училище през 1812 г. Повечето изследователи обаче сочат като първо елинобългарско училище по нашите земи школото на Емануил Васкидович, открито в Свищов през 1815 г., тъй като сливненското училище просъществува твърде кратко време, а котелското е замислено като чисто гръцко и едва по-късно даскал Антон започва да използва в преподаването си и говоримия български език. Същевременно училището на Емануил Васкидович в Свищов разполага със самостоятелна сграда, построена с дарения на богати местни търговци и е поддържано изцяло от българската община. През 1819 г., с помощта на Стефан Богориди, подобно училище е открито и в Котел, като за учител е провъзгласен Райно Попович. През 1826 г. той се премества в Карлово, където също открива елинобългарско училище. На широка известност се радват и училището на Иван Селимински в Сливен, на Неофит Рилски в Самоков, на Константин Фотинов в Смирна, училищата в Търново, Шумен, Видин.

     Първите прояви на организираното просветно движение се свързват с елинобългарските училища, но сериозен размах движението придобива едва през 30-те години на ХIХ в. Изключителна роля за това изиграва подготвеният през 1824 г. от Петър Берон “Буквар с различни поучения”.

     Петър Берон е роден през 1800 г. в Котел. Учи в родния си град, после завършва гръцкото училище в Букурещ при прочутия елинист и просветител Константин Вардалахос. Следва медицина в Хайделберг и Мюнхен. Дълги години живее и работи в Париж, Прага, Лондон. Публикува десетки научни разработки в областта на астрономията, космографията, философията, физиката. Умира в Крайова през 1871 г.

     Своя “Буквар с различни поучение” Петър Берон успява да издаде през 1824 г. в Брашов с помощта на сливенския търговец Антон Иванов. Този учебник остава по-известен в българската история като “Рибен буквар” поради изрисуваните на корицата му кит и делфин. В тематичен аспект той има характер на детска енциклопедия и представлява компилация на някои гръцки учебници. В предговора към него Петър Берон обосновава необходимостта от реформиране на учебното дело по посока на окончателното налагане на светското образование в българските училища. Съобразявайки се с най-новите постижения на европейската педагогическа мисъл, той аргументирано защитава ползата от повсеместно прилагане на взаимоучителния метод, от демократизиране на отношенията между учител и ученик, от въвеждане на звучната метода и т.н. Всички тези педагогически идеи Петър Берон заимства от опита на други европейски народи.

     Така чрез “Рибният буквар” Петър Берон изиграва изключително голяма роля в просветното развитие на българското общество, тъй като той очертава основните насоки за развитие на новобългарската просвета през следващите десетилетия. Особено ясно това проличава през 30-те години на века, когато габровската община се заема с осъществяването на идеята за откриване на светско взаимно училище.

     Инициативата за създаване на такова училище в Габрово принадлежи на Васил Априлов. Роден през 1789 г. в Габрово, той получава добро за времето си образование в Москва, Брашов и Виена. По-късно се установява в Одеса, където се откроява като влиятелен търговец и натрупва значително богатство. Отначало той се изявява като еленофил, но повлиян от идеите на украйнския учен Юрий Венелин и неговото съчинение “Древните и сегашните българи”, Васил Априлов развива активна обществена и книжовна дейност в защита на българщината. В началото на 30-те години на ХIХ в. у него постепенно се заражда идеята да организира откриването на едно централно училище със светско съдържание в Габрово, където на говорим български език и чрез прилагане на взаимоучителния метод ще се подготвят учители за нуждите на цяла България. Замисълът на В. Априлов намира подкрепа подкрепа от богатите габровски фамилии Мустакови, Палаузови, Килифареви и др. и през 1832-1833 г. в Габрово е построена нова училищна сграда. По предложение на търновския митрополит Иларион Критски за учител е поканен Неофит Рилски (1793-1881), който заминава за Букурещ, за да усвои взаимоучителния метод и за да подготви необходимите за неговото прилагане таблици. На 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище е тържествено открито.

     Само за няколко години такива се откриват в Карлово, Сопот, Елена, Сливен, Котел, Казанлък, Трявна, Търново, София. През 1840 г. в Плевен, под ръководството на Анастасия Димитрова, е създадено и първото светско девическо училище. По-късно такива училища са организирани и във Враца, Велес, Копривщица.

     Важна стъпка в по-нататъшното развитие на новобългарската просвета представлява и появата през 40-те години на ХIХ в. на т. нар. класни училища. Класното образование са явява всъщност едно продължение на взаимната степен, като най-често обучението се удължава с още две до четири години. Предназначението на този вид училища е по-напредналите и изявени ученици да получат разширена подготовка по отделните предмети. В програмата на класните училища се включват и нови учебни дисциплини като българска обща история, риторика, старогръцка литература, чужди езици и т.н. Първото класно училище е открито от Найден Геров в Копривщица през 1846 г. През 1847 г. класно училище е създадено в Пазарджик, а през 1848 г. и Ботьо Петков организира класно училище в Калофер. По-късно такива училища са открити в Пловдив, Елена, Търново, Свищов, Велес, Шумен.

     С разпространението на взаимните, девическите и класните училища започва и активното печатане на учебници и учебни пособия. Така, две години след “Рибния буквар” на Петър Берон, свой буквар издава и Васил Ненадович. През 1833 г. Христаки Павлович издава учебник по аритметика. През 1835 г. се появяват граматиките на Неофит Рилски, “Славянобългарско детеводство” на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович и т.н. През втората половина на ХIХ в. започва и строителството на нови училищни сгради. За по-доброто ръководство на училищните дела общините започват да избират училищни настоятелства, които се занимават с всички въпроси, отнасящи се до просветното дело в отделните селища.

     През 1858 г. в Болград, Бесарабия, е открита и първата българска гимназия. По-късно в гимназии прерастват и класните училища в Пловдив и Габрово. Отделни училища започват да се специализират в подготовката на своите ученици. Така училището на Йосиф Ковачев в Щип се оформя като педагогическо. С подобна насоченост е и училището в Прилеп. В свищов, по инициатива на Димитър Шишманов, възниква търговско училище, а в Самоков и в Лясковския манастир са открити богословски училища. От 1869 г. в различни селища започват да се откриват и т. нар. неделни училища, заимствани от опита на САШ и Западна Европа.

     Съществена роля за успеха на просветното движение след Кримската война се пада и на читалищата, към които се създават обществени читални и библиотеки. Първите читалища са открити през 1856 г. в Шумен, Свищов и Лом, като до Освобождението броят им достига около 200. През 1868 г. в Стара Загора е организиран и първият учителски събор. На няколко пъти се обсъжда и идеята за създаване на университет, но реализирането на подобен проект става възможно едва през 1888.

        Най-видими промени настъпват в областта на книжовността. Важна роля за това изиграва обстоятелството, че през първата половина на ХIХ в. започва процес на формиране и утвърждаване на единен новобългарки книжовен език. С развитието на просветното движение и с появата на периодичния печат въпросът за характера на книжовния език привлича вниманието на цялата възрожденска интелигенция и става обект на оживени дискусии.

     В хода на споровете се обособяват три основни направления, условно определени като църковнославянско, славянобългарско и новобългарско. Най-много последователи има третото направление, според което единният книжовен език трябва да се развива на основата на говоримия български език. Към средата на ХIХ в. точно това направление взима връх и постепенно, на основата на източнобългарския диалект, се оформя обликът на новобългарския книжовен език. За негов “баща” може да се счита П. Р. Славейков.

     Силен тласък за развитието на възрожденската литература дава и появата на новобългарската печатна книга. Началото на модерното книгопечатане у нас е поставено през 1806 г., когато Софроний Врачански успява да отпечата в Рим своя прочут “Неделник”. Постепенно неговият пример е последван и от други български книжовници, като в навечерието на Освобождението броят на отпечатаните български книги достига около 1800. По-голямата част от тези книги се печатат в чужбина – Виена, Букурещ, Будапеща, Браила, Брашов, Одеса. През 30-те години са направени опити за откриване на печатници в Солун и Самоков.

     През 40-те години на ХIХ в. се появява и българския периодичен печат. Началото е поставено от Константин Фотинов през 1842-1844 г. в Смирна със сп. “Любословие”. През 1846 г. в Лайпциг започва да излиза, макар и за кратко,  и първият български вестник, дело на Иван Богоров – “Български орел”. През 1848 г. пак Иван Богоров основава в турската столица и “Цариградски вестник”, който бързо започва да се разпространява из цялата страна. В годините след Кримската война възрожденската периодика набира сила и в навечерието на Освобождението броят на българските вестници и списания достига над 90, а вестникарската професия се упражнява от 133 души. Особен подем периодичният печат изживява през 60-те и 70-те години на ХIХ в., когато се появяват първите специализирани издания за просвета (сп. “Читалище”, сп. “Училище”), за наука (сп. “Знание”, сп. “Българска старина”, “Периодичното списание” на Българското книжовно дружество), за политика (в. “Народност”, в. “Право”, в. “Напредък”, в. “Свобода”, в. “Независимост”), за търговия и занаяти (в. “Ступан”, в. “Просвещение”). Външното оформляние на вестниците се подобрява. Съдържанието също се обогатява. Появяват се рекламите. Осезаемо нараства и интересът на възрожденските българи към пресата.

     Най-големият център на възрожденския периодичен печат е Цариград, където се издават “Македония” и “Гайда” на П. Р. Славейков, “Право” и “Век” на М. Балабанов, униатският в. “България” на Драган Цанков, протурският вестник “Турция”, проанглийският в. “Източно време” и др. Отделни издания се отпечатват в Одрин и Русе. Най-значими постижения възрожденската периодика отбелязва с вестниците на Г. Раковски – “Дунавски лебед”, печатан в Белград; на Л. Каравелов – “Свобода” и “Независимост”, издавани в Букурещ; на Хр. Ботев – “Дума на българските емигранти”, печатан в Браила, и ”Знаме” – в Букурещ; “Дунавска зора” на Добри Войников и др.

     Появяват се и стихотворни произведения, посветени на отделни личности като одата на Димитър Попски в памет на Софроний Врачански, елегичното произведение “Ридание” на Георги Пешаков в памет на Юрий Венелин и др. Началото на новата българска поезия обаче е поставено от Найден Геров с поемата “Стоян и Рада” (1845 г.). Малко по-късно неговият пример е последван от Добри Чинтулов и Петко Славейков. През 1857 г. Георги Раковски публикува своята поема “Горски пътник”, а през 60-те и 70-те години на ХIХ в. с пълна сила се проявава талантът на Елена Мутева, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Иван Вазов, Любен Каравелов, Христо Ботев, Стефан Стамболов.

     След Кримската война развитието на българската литература преминава и под знака на белетристиката. Сред първите автори на подобен род литература се причисляват Васил Друмев с неговата повест “Нещастна фамилия” и Любен Каравелов с ранните си разкази, публикувани по време на престоя му в Русия. По-късно към групата на възрожденските белетриски се присъединява и Илия Блъсков, написал повестите “Изгубена Станка”, “Злочеста Кръстинка”, “Пиян баща, учиец на децата си”. Върховните постижения в тази област привадлежат обаче на Любен Каравелов, който създава неповторима галерия от образи в своите произведения “Войвода”, “Неда”, “Хаджи Ничо”, “Мамино детенце”, “Крива ли е съдбата” и др.