В двете произведения – "Изворът на Белоногата" и "Ралица" – и бащата Петко Р. Славейков, и синът му Пенчо Славейков, рисуват идеала на българския народ за жена...

Стъпил здраво върху традициите на българското народно творчество, Славейков създава няколко вълнуващи битово – психологични поеми, сред които са очертава с особена яркост в изображението поемата "Ралица"...

Ще бъдеш в бяло,Стон/На Лора,Заточеници,Две хубави очи,Градушка,Cis Moll,Ралица,Дядо Йоцо гледа,Ни лъх не дъхва хад полени,Самотен гроб,самотен кът,Сън за щастие,Спи езерото;Белостволи буки,

Или творбата заявява, че природното в нея е не само пейзаж, че то „говори” за душевното. Във втората строфа състоянието, е определено все още в канона на традицията-мечтата н младия човек за „лек път”.

Страданието е неизменна част от Живота на големия наш поет Пенчо Славейков. Още в ранна възраст той замръзва на пързалката, опитва от горчивото познание на болката, дълго се лута между живота и смъртта. Белезите на физическата немощ, парализа и страдание

"Фрина", "Сърце на сърцата", "Cis moll", "Ралица", "Бойко"...

Високите паратекстуални напрежения в Пенчо-Славейковата лирика са част от културния й образ и представа за творческия облик на поета.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ САМОТНОСТТА НА ПЪТЯ В ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ (”Ни лъх не дъхва над полени...” и “Самотен гроб, самотен път...”)

Символиката на Пътя е древна, свързана е с познанието и себепознанието. В античната литература пътуването е изпитание, приключение на духа, например митовете ...

Художествената импресия на лиричния детайл е характерен белег на Пенчо-Славейковата стихосбирка „Сън за щастие”.