Всичко върви по един установен ред. Всеки ден правим едни и същи неща. Животът ни сякаш се движи по течението на една река и ние сме някак безсилни да се борим срещу това течение.

Напоследък българинът често борави с иронията. Понякога се чудя дали тази черта – да умее да се присмива, не му е вродена.

А животът се е развивал и е процъфтявал, а най-накрая се е появил и човека – прекрасния, съвършения венец на природата...Венец, но трънен.

Обгърнат от чужд за душата свят, живеещ в поквара, фалш, суета, нашият съвременник "потъва" в работата и ежедневните ангажименти, които нагло изсмукват цялото му време...

Книгата е най-голямото богатство.На това се учим от малки. Да обичаме книгите и да сме богати. Духовно богати. Да сме прочели и съхранили родовата памет, всичко българско и родно.

Есе за нуждата от положителен пример в днешния, лишен от духовност свят. Връщане към възрожденските идеали и стремления. Усещане за родното българско.

Свободата е най-голямото щастие на света! Да правиш и мислиш това, което искаш. Чрез свободата чувстваш, че живееш, а това е равносилно на щастието.

Голяма част от нашите поети и писатели нееднократно са засгали тази тема. Да вземем страданието на децата в поезията на Хр. Смирненски – децата на големия град – чужд на предварително ограбените им съдби. Мъка в скръбните им детски души винаги...

Есе за народните будители.Има описания за Паисии Хилендарски, Софроний Врачански и малко за Георги Сава Раковски.

Дамата с рентгеновите очи. Какво ли би означавало да имаш рентгенови очи? Как би изглеждал света, когато можеш да го видиш от друга светлина?...