Лирическата творба "Проглас към евангелието", чиййто предполагаем автор е константин – Кирил Философ, е своеобразна възхвала на словото, на силата и на ролята му за духовното израстване на народите. Наречена "проглас’, предисловие, предгово

"Опълченците на Шипка"- ода, която е поместена в стихосбирката "Епопея на забравените". В тази епопея Вазов е написал много творби, за личности, които дават живота си за българската свобода. Но одата "Опълченците на Шипка" е

Съчинение-разсъждение върху повестта "Маминото детенце" от Любен Каравелов.

Анализира се стихотворението "Художник" на Веселин Ханчев

"По жицата" е един от най-тъжните разкази в българската литература, една среща с човешкото страдание и с безпомощността пред непреодолимата беда. Йовковият разказ създава усещането за безсилието на състраданието и съчувствието...

Вследствие от неправилното възпитание на Нено и Неновица,лишени от духовните ценности, техният син Никола от разглезено мамино детенце се превръща в напълно пропаднала личност.

Като свидетел на няколко войни, като патриот и гражданин, с прозата си за войната Вазов заявява и личната си позиция по този въпрос. Типичен пример е разказа "Иде ли?", разказ, роден от срещата на човека с жестоката война.

Като изкусен майстор на словото и познавач на родния език в много свои произведения Ив. Вазов изразява своята почит и възхита от чудната българска природа.С особена патриотична гордост звучи стихотворението "При Рилския манастир".

Образът на града присъства трайно в поезията на Смирненски не само като географско и жизнено пространство, но и като символ на социалните конфликти и контрасти и символ на жестокост и безсърдечие...

Оразът на града, темата за съпричастието към онеправданите и отхвърлените, както и социалните контрасти в обществото, са основните акценти в творчеството на Христо Смирненски.