Основни признаци в изречението

ОСНОВНИ ПРИЗНАЦИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО

1. Главните структурно-граматични признаци на изречението са предикативност (сказуемост), модалност, интонация и граматична оформеност.

Предикативност

2. Предикативността (сказуемостта) е основен и най-главен структурно-граматичен признак на изречението. От логическо гледище тя е основно ядро на мисъл, която отразява действителността в субектно предикативна форма. От психологическо гледище е съчетание на представи в мисловен процес, който има за цел някакво съобщение. От чисто граматично гледище предикативността изразява предикативно отношение, т.е. подчинително отношение между две части на изказа, което възниква във времето и е във връзка с категорията наклонение. Тя се изразява с помощта на субектно-предикативна синтагма. Според В. В. Виноградов, А. П. Смирницки и други езиковеди категорията предикативност се заключава в отношението на изразяваното от изречението съдържание към действителността.

3. Целесъобразно е да се приеме логико-граматичното тълкуване, защото то отразява по-точно и по-правилно формата и съдържанието на категорията предикативност и доближава логическата структура на съждението до граматичната структура на изречението. Изречението по начало служи като средство за образуване, изразяване и съобщаване на мисълта. Каквито и чувства и волеви подбуди да изразяваме чрез него, това винаги става върху основата на едно мисловно съдържание. От граматично гледище това съдържание се изразява с помощта преди всичко на субектно-предикативната синтагма, т.е. чрез синтактичното н логическото свързване и съгласуване на сказуемото с подлога, а след това чрез свързването на останалите части на изречението.

4. Тълкуването на предикативността като отношение на изразяваното от изречението съдържание към действителността е твърде общо и неопределено. То не може да обясни защо изречението съдържа единица мислене и изразява относително завършена мисъл, защо то участвува във формирането на мисълта и има ли главни и второстепенни части, защо простото изречение има един предикативен център, а сложното два или повече. Освен това логиците изказват известни възражения против това тълкуване. “Необходимо е обаче да се подчертае, че отношението на мисловното съдържание към действителността не е белег на изречението, а на съждението” - казва А. Бънков. Граматиката не се занимава с проблемите на истината и неистината, с вероятност и възможност, а логиката. Изречението като например. “Река Марица се влива в Черно море” граматически правилно, макар че изразява едно фактически невярно съждение. „Съждението - пише Б. Фогараши - отразява обективните връзки на материалния свят.” Само някои буржоазни философи приписват тази функция и на изречението. В същност както има верни и неверни съждения, така има и верни или неверни по съдържание изречения. Граматичната форма на изречението няма пряко отношение към обективната действителност и граматиката не се занимава с проблемата за истината, както се изтъкна вече. Предикативността в изречението е синтактична категория, чрез която се изказва една мисъл. „Тук е неправилно да се говори, че предикативността изразява съотнесеност на съдържанието на изказването с обективната действителност “ - пише Г. В. Колшански. Предикативната връзка според същия автор е само условие и средство за изразяването на изречението.

5. Логико-граматичното тълкуване на категорията предикативност (сказуемост) предполага предикативно отношение и предикативна връзка между две части на изречението, т.е. предикативно словосъчетание, предикативна синтагма. Според А. А. Реформатски предикативното отношение е главното отношение в изречението, ядрото на комуникацията. То изразява зависимост между две части (подлог и сказуемо), възникнала във времето и във връзка с наклонението. Изречение е всяко изказване, което съдържа предикативна синтагма. Предикативната синтагма (словосъчетание) съответствува на един мисловен процес, на едно движение на мисълта, при което предметът на мисълта се свързва предикативно със своя признак. От това свързване на две понятия (субект и предикат) се образува мисъл или ядро на мисъл. Например словосъчетанията синьо небе, бели облаци не съдържат предикативна (сказуемна) връзка и не изразяват мисъл, а означават само предмет и неговия признак. Словосъчетанията небето е синьо, облаците са бели са предикативни и изразяват мисъл за предметите небе и облаци. Връзката между предмета и неговия признак тук е предикативна. В природата признаците съществуват слято с предметите. Това им състояние се означава с т. нар. атрибутивни словосъчетания (синьо небе, бели облаци). Човешкото съзнание ги преобразува, като ги разлага на отделни елементи, съпоставя ги един на друг като субект и предикат и след това предикативно ги свързва в единство, в мисъл, напр.: Небето е синьо. Облаците са бели. „В материалния свят няма нито субект, нито предикат” - пише Б. Фогараши. Анализирайки действителността, понятийното мислене разлага, разделя и съединява връзките на действителността. Тук особено значение имат думите на К. Маркс: „ Идеалното не нищо друго освен материално, пресадено в човешката глава и преобразувано в нея.” Предикативността от логическа категория става граматична, когато се разглежда като граматично отношение между сказуемото и подлога, като ядро и структурен елемент на изречението, като негов основен синтактичен признак. Правилно отбелязва З. Б. Агаян, че от гледище на съдържанието изречението представя единица мислене, т.е. изразява относително завършена мисъл. Тази завършеност на мисълта на свой ред е резултат от свързването на всяко изречение с някакво съждение посредством категорията предикативност. „А предикативность (или сказуемость) - это отнесение к предмету признака во времени и в пространстве.” Тази дефиниция еднакво важи за логиката и граматиката, за съждението и изречението. Ясно е, че предикативността не трябва да се търси в отношението на изказването към действителността, а в съдържанието на изказването и в съответната синтактична форма.

6. Терминът предикативност има латински произход (от лат. praedicativum ‘сказуемо’, praedicare ‘приписвам’, ‘приричам’). Предикативността (сказуемостта) предполага предикативно отношение между двете основни съставки на мисълта - едната, която е предмет на мисълта, на съобщението и за която се съобщава нещо, другата - чрез която се съобщава нещо за първата съставка. Под признак в широк смисъл на думата се разбира действие, състояние, отношение и пр. Признакът си “приписва” или „пририча” на своя носител, на своя производител.

7. Предикативността (сказуемостта) нормално и по граматичен път се изразява чрез формите на личния глагол, затова глаголните изречения са стандартният тип изречения, т. е. най-разпространените в практиката. Но тя може да се изрази и по друг начин. Примери с глаголни изречения:
Събужда се града (Н. Вапцаров).../ Вихрове гонят тръне в полето /... (Хр. Ботев). Над широкото поле трептеше адска мараня (Елин Пелин). У нас планините лете не губят снега си (Ел. Багряна).

8. Категорията предикативност (сказуемост) е свързана с категорията време. Връзката между предмета и неговия признак възниква във времето, мисли се във времето, осъществява се във времето - сегашно, минало или бъдеще. Граматичната категория време означава отношение между два момента: момента на говоренето и момента на действието или момента на действието и момента, за който се говори. Това отношение обикновено се изразява с различните глаголни времена, по-рядко контекстово или по друг начин: Борбата е безмилостно жестока (Н. Вапцаров). В студеното антените звънтят (Н. Вапцаров). Есенните дъждове размекнаха коравата земя (А. Каралийчев)... На дните водите ще впрегнем в бетонен ръкав (Н. Вапцаров).

38. Категорията предикативност се свързва и с категорията лице. Езикът е социално, обществено явление. Той служи като главно средство за общуване, за обмяна на мисли. Речта поставя говорителя в някакво отношение към слушателя или към друго лице, което не е нито говорител, нито слушател. Това отношение се изразява чрез граматичната категория лице. Тази категория е присъща на глаголните форми, които изпълняват предикативна служба, и на някои местоимения, напр.: За такава борба мечтая аз (Ив. Вазов). Освен тебе, мале, никого нямам/ . . . (Хр. Ботев). . . Ти си за мене. любов и вяра (Хр. Ботев). Но не пролет и химн покрай мен прозвъни!. . . (Хр. Смирненски). Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи, /вий - развихрени предтечи на безоблачните дни! (Хр. Смирненски). Аз я видях, ще я видите и вие (Й. Йовков).
Категорията лице липсва или е потъмняла в безличните и неопределено-личните изречения. От логическо гледище тя съществува и там. При обобщено-личните изречения тя е добила твърде обобщен характер, напр.: Него го беше втресло (Ив. Вазов). Леко и приятно се диша (Т. Г. Влайков). Във Мексико златното зърно / изгарят в парни котли (Н. Вапцаров). Започна да се свечерява (Й. Йовков). Не питай старо, а патило (Посл.).

9. За да се отрази многообразието на структурно-граматичните форми на изречението, необходимо е да се тълкува по-широко предикативността, да не се свързва тя изключително само с глагола в двусъставното изречение, но и с интонацията, ситуацията, диалогичния характер на речта, контекста, с някои модални и ритмо-мелодични изразни средства на речта. Съществуват много безглаголни изречения, предикативността в които не е изразена по граматичен път, т. е. с определена граматична форма, а по друг начин, или е скрита, имплицитна, напр.: Ужасно мълчание! Страшно. . . (Ив. Вазов). Зора. Събужда се града. / Сиренен вой. / След туй покой / и пустота (Н. Вапцаров). Лош човек, ей (Й. Йовков). Браво бе, момче! (Й. Йовков).
В изреченията Тиха лятна нощ. Дъх на сено (Елин Пелин) е посочен само предметът на мисълта (тиха лятна нощ, дъх на сено), а като негов признак се подразбира признакът битие, съществуване. В много случаи безглаголните изречения са синтактично и психологически неразчленени, т.е. в тях не може да се различават главни и второстепенни изречения. Но все пак в сравнение с двусъставното изречение те са изречения мисли, предикативността на които е имплицитна.

10. Преходните степени между двусъставните и едносъставните изречения са разнообразни и богато нюансирани в синтактично и структурно отношение. Не е необходимо срещу всяко едносъставно изречение да се поставя или открива неговият еквивалент - двусъставно изречение, - но е ясно, че тяхната корелативност е несъмнена, че повечето едносъставни изречения, колкото и да са граматично и психологически неразчленени, се оформяват като пълноценни комуникативни единици на фона на двусъставните изречения или на контекста, ситуацията, интонацията и диалога, напр.:
- Навярно вие и мен сте забравили. Аз съм Надя.
- А, да, да, приятно ми е (Елин Пелин).
- Как, отец Йеротей оставя отключено?
- Не, но моят ключ става на вратата му (Ив. Вазов). - Вчера бях у Шумкови. . .; те готвят годеж.
-Нима?(Ст.Костов).
- Ти няма за добро да си дошъл - викаше Божан...Разбойник! Хайдутин/(Елин Пелин).
- Марш! Вън! Да дойде скоро съдържателят (Елин Пелин).